Някой да ми напомни никога повече да не си плащам сметката за телефона в глобул на Плиска.
Епопея част 1: Майка ми ме натири да плащам сметката. Малко нерви, малко караници и все пак я платих.
Епопея част 2: Пристигам на Плиска. В навалицата се опитаха да ме ограбят. За тяхно съжаление не успяха. Майната му и на това… Една баба се опита да ме пречука с бастун. Не успя, за мое щастие.
Епопея част 3:
Магазин 1: “Нямаме ток, отидете до отсрещтната страна и платете там”
Магазин 2: “Не може да платите сметката си без лична карта”
Магазин 3:
Налазването 1: “Добър ден, за какво сте тук?” ЪЪ? 42… Добре, това е нормално
Налазването 2: “Искате ли да минете на друг план? Предлагаме…” Тук започнах да изкуквам. Беше доста грубо, след като ми обясниха всички екстри от които не се възползвам, но пък за сметка на това, ако поискам и една от тези екстри трябва да взема майка ми да си даде личната карта, да кихне определена сума пари и да ги киха редовно – тоест на всеки месец по веднъж. Уж намалявали сметката.
Налазването 3: След въпроса ми относно това, дали, аджеба, мога да си платя сметката там или напротив: “Разбира се, изчакайте малко”. Под малко тези хора явно разбират 10 минути. Кибичих 10 минути на каса, като, естествено, в магазина миришеше на скъп парфюм пръскан от някаква ужасна вентилация, като за сметка на това ми беше топло. Климатика беше повече за да замаскира липсата на въздух… Шанс…
Епопея 4: Платих си сметката, изнесох се, един дядо ме спъна с бастуна си…
Епилог: Не, не епитафия, но епилог: Прибрах се, олекнал със стабилна сума пари, в лошо настроение и без кафе. Остава ми само да чета Вазов и да си мисля за по-добри изгледи.
