Това есе беше дълго писано, преправяно около 5 пъти. Финалният вариянт е това:
Борба. За първи път го прочетох преди няколко години, когато бях седми клас. Учехме „На Прощаване”, но трябваше да изчетем и останалите стихотворения, или поне тези, които бяха по-известни и „по-важни”. Естествено винаги се тръгва с предубеждение към произведения в учебния план. И как не – учим страшно много неща, които просто не ми харесват.
Да, но Ботев беше различен. Бяхме изучили вече и „Епопея на Забравените”, патриотичните „Немили-Недраги”, а ако правилно си спомням и още патриотични произведения. Но, както казах, Ботев беше различен. В Ботевите стихотворения имаше една тръпка, която тогава само усещах, която ме накара да поохладнея към Вазовите патриотизми. Бих казал – шанс.
Откъде беше тази тръпка? Забравяме за сложните дълги професионални думи, като анафора, епистрофа, метафора, синекдоха и още други много такива. Ритъмът, обаче, беше това, което ме „изкърти”. Но освен ритъма имаше и още нещо – стихотворенията, които четох ме впечатлиха с това, че не са гол и чист патриотизъм, а са и гняв, чувственост, хъс и са покрити с дела ( все пак ботевия герой се припокрива до голяма степен с автора си) …
Но да си кажа – бях „зарзен” от вируса на бунтарщината. И тогава разбрах със сигурност, че дистанция между мен и гения на българската поезия и публицистика на практика няма. А бях млад метълист, който тепърва прослушваше и български рок и метъл. О! Шаш и Паника! Изтеглих си култовия албум „Походът” на АХАТ. Какво почувствах, когато видях, че текстовете на песните са със (почти) същото послание, като Ботевите текстове? Емоционалният заряд беше неповторим – същата тази бунтарщина, дали от музиката или от текстовете на песните, повдигна поне на втора степен усещането ми за Ботев и неговата поезия.
Но да подплътя с цитати това, за което говоря, за да не излезна голословен (опазил ме Бог, де )
Светците носят вносни дрехи
Поповете вонят на ром
Въпроси никой не задава
Мълчанието е закон
Също така:
Хората сега са глупави стада,
Водещи борба за власт и за трева
Сравнено със
Богат е!, казва пък го не пита
Колко е души изгорил живи,
Сироти колко той е ограбил
И пред олтарят бога измамил
С молитви, с клетви, с думи лъжливи
Странно, нали? Сходството е потресаващо. Никога ли този гений няма да се кротне, да се превърне само в класик, който се изучава в училище и бързо след матурата бива забравен? Очевидно няма такива намерения – нито Ботев, който се оказва твърде, твърде прозорлив, нито неговата поезия, която, разбира се, е гениална.
Но нека продължим с играта „Открий разликите между сега и тогава”.
Крещим, пеем буйни песни,
Зъбим се на тирана,
Механите нам са тесни
Крещим „хай на балкана”
Крещим, но щом изтрезнеем
Забравяме думи, клетви
И немеем и се смеем
Над народни свети жертви
Да ти напомня, драги читателю, това на нашата мила родна политика? Всеки е различен от другия само на предизборна кампания – т.е докато не си подсигури бъдещето за правнуците с достатъчното количество пари. Така е то – тъжно, но факт – няма скоро да се изтрезнее, а героят ще продължи да бъде я бат’ Бойко, я някой друг от неговия ранг.
Рекламна пауза. Край на рекламната пауза.
Продължаваме с „Открий разликите, част втора”
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра:
мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
“Боже, помилуй – грешен съм азе”,
думай, моли се и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази…
И ето го времето да споменем нещо за менталността на българите. Поговорките отпреди приблизително два века говорят достатъчно сами по себе си.
Срещу ръжена не се рита
Преклонена глава сабя не я сече
По-добре врабче в ръката отколкото сокол в небесата
Всяка коза за свой крак
Уви – неопровержими мъдрости са. Но кой пък в момента е така религиозен, че да се надява толкова на бога отколкото на късмета? Пускаме есемеси, с надеждата да ни „паднат” за парно, ток, ремонт и данъци.
И все пак, какво общо това с поговорките? Обяснявам. „Криза е сега”, а „чорбаджията” реже заплатите все повече и повече. В провинциален град, чието име ще запазя в тайна, хора, които работят и са работили 30-35 години на едно място биват съкратени, въпреки това, че трябва да гледат семейства. Обикновенно държавата трябва да попречи на такива неща, но какво е една конституция? Закон? Ха-ха-ха…
А народът псува в кухнята, на сигурно, до „бащино си огнище”,но не излиза на улицата. Народът го е страх от това „да надигне глас”, защото неговият глас ще е „глас в пустиня”. Ето я, читателю мой жаркий, дългоочакваната връзка на поговорките с цялото.
И сега да видим как става това? Не и без помощта на пресата, естествено. Образите на успеха, които пресата проповядва (съответно – жълтата преса представя чалга дивите с големите… очици и джуки в комплект със „сивата икономика” като герои, а нормалната преса представя едни скучни, млади, живеещи по правилата и здравословно хора, които имат пари и кариера, но нямат душа, също като такива герои) формират дълбока асоциалност. Към пресата, разбиира се добавяме и риалити програмите, лайфстайл списанията, агресивната реклама и картинката става пълна… Живеем в свят на удоволствията, като сами оставаме твърде неудовлетворени.
Да си припомним също така и „Моята Молитва”.
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата…
……………………….
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;
………………………
А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!
Е, тъжно, но факт. Прагматизмът е по-силен от вярата в бога, а това какво имаш те представя като човек – следователно колкото повече имаш – толкова повече си. Къде остава „да бъдеш”? Как беше казал Хамлет? „Да бъдеш или не, това е въпросът”
Къде остана въображението? Къде отиде критическото мислене? Какво стана с истинския бог, който е „в мене”? За съжаление или за щастие имаме отговори на тези въпроси. Всички тези неща бяха заменени с егоизъм, дребнавост, социално благополучие поединично и прочие и прочие.
А тези, които се кланят още на своя вътрешен бог? Тези, за които думи, като „порядъчен” все още имат значение? Тези, които още имат някакъв гняв и силата да го изкажат? Те предизвикват една насмешка, леко съжаление и стих от Ботев за успокоение на душевния мир.
СВЕСТНИТЕ У НАС СЧИТАТ ЗА ЛУДИ
Но как, моля кажи, читателю, да определим хората, които все още искат да имат незастроена брегова ивица или тези, които не искат боклуци в планината, или тези, които продължават да правят сериозна наука за жълти стотинки, или тези, които списват вестници като „КУЛТУРА”, който вестник има страшно малко читатели и работи на загуба, но удържа критерии? А има хора, които не пишат чалга текстове, а висока поезия… Луди са. Всички са луди, но както е казал геният някога: „Лудите, лудите, те да са живи!”
Здравият разум крепи статуквото и положението каквото е. „Лудите” не приемат, че „това, което е – е това, което е”. Те променят. Те се борят – било то с предрасъдъци, власти или авторитети, борят се с нещата, за които здравият разум ще каже „Мани бе, т’ва не’а ‘а стане”. Борят се!
Но срещу какво се борят? Нали е демокрация, читателю, нали е свобода на словото! Нали това е била целта на избухването на демокрацията! Ужким Божем Човекът е „Свободен”? За какво е тази борба? Срещу какво? Има ли смисъл? Има друг вариант – куфарът се стяга, хваща се самолета, пътува се нанякъде – в чужбина! Там е (може би само илюзорно) по-хубаво. Там играта се играе по правилата, а все пак умните и свестни хора имат нормално признание и не са излишни. Там, въпреки че не са най-високо платени, все пак имат сносен живот…
Е – свестните у нас считат за луди и така ще си продължи.
Храстът, казал на дървото
Слез и ниско залегни,
Виждаш, буря се задава,
Тук при мен и ти се наведи
Ще преживеем сладко сладко,
Ден след ден.
В песента дървото отказва, но напоследък няма от този тип „дървета” които ще решат да стърчат срещу бурята. Тези дървета, които биха стърчали са като ентите на Толкин – могат да ходят. И ходейки да избягат от бурята.
Прощавай, Ботев – не борба, а бягство – в борбата вече няма смисъл…
